Веско Ганчев е едно от явленията в габровския футбол. Роден да бъде голмайстор. Тези, които са го наблюдавали, не могат да забравят неговите мощни набези, най-вече в зоната на лявото крило, бързината, ударите, с които в повечето случаи поразяваше противниковата врата. Възпитаник на габровската футболна школа. В представителния отбор на „Чардафон“ влиза 17-годишен, ученик във II курс на Текстилния техникум. Тогава наставникът на тима е екснационалът Иван Колев, а негов помощник – Станчо Рашков. Габровци стават първенци в „Б“ група и се завръщат за втори път в елита.

„По това време трябваше да вляза в казармата – разказва Ганчев. – Бях включен в списъка на футболистите, които щяха да тренират в ЦСКА, но по незнайни за мен причини, назначението ми беше променено и аз, заедно със защитника Тодор Тодоров, попаднах в Трудови войски. Предполагам, че това е станало по настояване от Габрово, тъй като тогава в града имаше поделение на този род войски и навярно са искали аз да бъда в него и да играя за тима на „Чардафон“. Но се наложи след клетвата с Тодоров да копаем някакви изкопи. Нещата все пак се уредиха. Имахме среща с Левски. Вратата на столичния тим пазеше габровецът Николай Илиев (Галибата). Руси Пенчев изстреля топката, тя срещна напречната греда, върна се и аз отблизо вкарах гол. Това е един от хубавите ми спомени. После бяхме командировани в Славия. Попаднахме в много силен състав, повечето от състезателите играеха в различни национални гарнитури. Там навярно е било нашето бъдеще, но ние с Тодоров, водени от някакви романтични подбуди, все искахме да се върнем в Габрово. При уволнението желаеха да ни оставят в Славия, но изникна голям въпрос. От града заприиждаха писма, протести, настояваха да се върнем в родния град. Така и стана.“

„Вкарал съм в моята кариера много голове. На мач за Купата на Съветската армия с Локомотив (София) – 3:3, вкарах и трите гола. Атанас Пържелов, тогава треньор на националния тим, ме повика да играя в него. Точно по това време имахме мач в Павликени. В 7-ата минута вкарах гол, но след три минути един от защитниците влезе остро в мен и ми счупи крака. Това стана на 4 март 1981 г. Дотогава в 17 мача от първенството на „Б“ група бях вкарал 24 гола, наричаха ме страшилището на отборите. Трябваше да се лекувам. Веднъж отивам, куцайки с патериците, да гледам мач между Янтра и Осъм (Ловеч). Габровци играха слабо. Не издържах и си тръгнах. Докато се прибера у дома, разбрах, че са паднали с 1:2. Бях си вкъщи, когато чувам викове. Излязох на терасата, а отдолу се събрали много хора. Викат: „Веско, Веско, върни се да играеш!“ Стана ми много радостно от това признание на хората, които обичаха футбола и се надяваха аз отново да се върна на терена и да им доставям удоволствие с играта си. Иначе съжалявам, че навремето не останах в Славия. На мен възлагаха големи надежди, може би щях да стана и национал. Кой знае? Но миналото не може да се промени.“